Денят е прекрасен, нали?

Две ръце обгръщат врата ми. Усещам нечий топъл дъх в лицето си и отварям очи.

„Обичам те, мамо!“

прозвучава тихо, а аз отмятам завивката, за да направя място до себе си на малкото създание, незнайно защо дошло при мен през нощта. Получавам целувка. Лека и неуловима, като равномерното дишане, което прави опит да ме приспи в тишината. Часът е три и половина. Преди зазоряване. Няма начин да заспя. Както и няма начин да отменя ангажиментите си в по-късните часове на работния ден. Но все пак … денят започна прекрасно, нали?